Тасос МТБ къп 2013

TLDR; страхотно си изкарахме. От малкото състезания, на които съм бил, това беше едно от най-добре организираите, с най-добра маркировка, с хора които да стоят и показват пътя на няколкото скоростни отсечки, сравнително богат стартов пакет. Имаше най-много румънски състезатели, както и най-много румънски фенове, които викаха за състезателите си. Времето беше чудесно, дори поплувах в морето. Мисля 2014 да повторя! Доколкото Клепе участваше, то няма изненади що се отнася до първото място във всички дисциплини и категории.

Дългата версия:

Тръгнахме от София в петък в 11:00. До ферибота от Керамоти стигнахме за 5 часа, в това число и 30 минути почивка за бензин и кафе + сандвич. През КПП Илинден – Екзохи пътят беше супер за целта, тъй като имаше много малко движение, а аз с багажник с колела и без това не карам бързо. По пътя между Кавала и Керамоти застигнахме едни Румънци, а след това и докато чакахме да се натоварим на ферибота имаше поне 6-7 коли с велосипеди на багажници. Не знам дали и колко е имало разглобени вътре в колите. Приятна гледка 🙂 Хванахме ферибота за Лименас (Тасос) в 17:15. Организаторите дори бяха пратили на email ваучър за отстъпка за ферибота (чувам, че и предни години е било така).

Вече на острова, колкото повече наближавахме Потос, толкова повече велосипедисти виждахме и накрая се превърнаха в доминиращото превозно средство. Както се вижда от класирането в стартовия лист има 160 участници. Направи ми впечатление, че мнозина (както и аз) бяха дошли семейно (жени, деца, гаджета и т.н.) та общия брой колоездачи размотаващи се по улиците нищо чудно да е бил по-скоро към 500. Настанихме се в Haus Elsa на 500 метра от плажа (и от старта), където имаше и доста други хора с колела. За домашно от София и двете ми гуми бяха спукани – оправих ги, налазихме за малко една Таверна и по леглата.

Първия ден (27 април) за Ultra Challenge не мога да кажа почти нищо, защото се занимавах с др. неща (като напр. да си наваксам съня за седмицата). Като се наспах минах и първите 2 км от трасето, ей така да знам какво да очаквам. За пореден път се зарекох да се въздържам и да не се поддавам на провокации да стартирам с пулс 300. Отидох към San Antonio (ακτή Αγίου Αντωνίου) чак късния следобед. Докато чаках да видя награждаването си взех състезателния номер, което беше доста добре, защото нямаше да губя време сутринта преди старта. Якото съвпадение е, че на 26 април навърших 36 г. и ми се падна номер 036 😀 В стартовия пакет, освен състезателния номер имаше и разни брошурки за други състезания около Кавала, електролитна напитка, тениска с лого на състезанието, разни неща за хапване (био маслини, сусамки).

На 28 април сутринта: закуска 6 варени яйца; малко смазка на веригата; багаж: помпа, multitool, резервна гума, масълце, High5 Zero таблетки с минерали, 2x Ucan, Isostar; Garmin 910. Нещо разправяха за камънак: сверка налягането в гумите да е 2.5 bars и айде към старта. 15 минути загрявка и в 8:55 се наредих на стартовата опашка. Застанах доста назад, защото викам си 1. изглежда широко трасето в началото, 2. може би е по-високо нивото отколкото на разни местни карания да не се пречкам и 3. не съм тренирал изобщо тази година. Повечето участници, поне на външен вид изглеждаха доста професионално – с еднакви клубни екипи, хубави колелета и т.н., направо се почувствах леко не на място с моето 7 годишно ZX5. Всякакви възрасти – имаше един според мен 10-ина годишен малчуган, който беше на тандем заедно с баща си (не знаех, че има MTB тандеми). Имаше ги и англичаните от МТБ Банско в категория 50+.

Дадоха старт точно навреме в 09:00. Започва се с около 100 метра много пясъчен път – то си е на практика част от плажа. Оказа се грешка да застана толкова назад, защото мнозина не можеха да карат в пясъка и решиха да бутат яваш-яваш. Стъпихме на пътя и се започна едно каране в колона по 4-ма… на 3 метра широк път не мога да изпреваря. Както и да е, не се ядосвам, карам си – не съм във форма и съм дошъл да се изкефя. След километър вече като започна по-якия баир се разреди колоната.

Ей в този момент допуснах обичайната грешка… увлякох се от скоростта на други участници и се юрнах по баира с твърде много газ. Някои от тях си бяха в по-добра форма и не трябваше да се пъна; други не бяха, но още не го знаеха явно; трети сигурно и те като мен просто се увлякоха от околните и в крайна сметка пак оборотомера в червената зона 😯

Отначало беше доста прохладно. Прогнозата беше за променлива облачност и 23C, но нещо не ги видях облаците и към обяд напече. От друга страна добре, че не валя.

Издрапах първия баир (~ 53 минути, 8 км, +340 м) до първата контрола. Пишеше, че бил гаден баир, заради камъните, но на мен не ми направи кой знае какво впечатление като техничност или друсливост. Без сериозни размествания в позицията – карах си някъде съвсем на опашката. Надали е имало повече от 3-5 души след мен. На контролата ми подадоха 1 отворена вода, която ударих на екс. След контролата имаше яко рзхвърляни празни бутилки, а и нататък по трасето не беше като да няма опаковки от гелчета и др. боклуци.

Последва първото малко спускане (~ 11 мин, 3.5 км, -125 м), на което взех че изпреварих 2-3 души. Интересно, мислех си че не съм хич добре на спусканията, явно съм понадобрял, защото и предната седмица на Чепън пак изпреварвах хора на спускания, без да имам усещането, че карам опасно и над възможностите си.

Следваше едно доста дълго изкачване, най-голямото всъщност (~ 80 мин, 11 км, +570 м). С набирането на височина, умората започна вече да си казва думата и започнахме да губим скорост с участниците, които бяха около мен. Е, няма как да се кара в продължение на часове с пулс над 90%. Бавно-бавно започнах да изпреварвам 2, 3, 4, 5-ма, … Разменихме няколко думи с едно момиче, което ме пита колко още има – точно бяхме на 16-тия км. После я видях на 2-то стъпало на почетната стълбичка. По едно време усетих, че нещо по колелото дрънчи… кофти тръпка. Оказа се, стойката за бидона – отдъхнах си. Спрях да я затегна, защото не исках да си загубя бидоня. Оказа се, че не е разхлабена, а се е счупила! Прибрах бидончето в раницата, изкривих стойката, за да не дрънчи повече и продължих. Междувременно ме изпревариха всички, които бях изпреварил от началото на този баир 😥 Леко разочарован от ситуацията се поразсеях и без малко да тръгна в грешна посока и да се набутам още повече. Добре, че един гръцки състезател зад мен се развика та се спрях, за което съм му много благодарен. И така стигнахме втората контрола. Пак излочих една 500 мл вода, но си взех и една за из път. Доливах си вода в бидона със Ucan и минерали. Isostar си го пазех за по-накрая, защото съм забелязал, че подкарам ли го спиране няма – много захар, дава енергия ама и бързо заоравам след това. Нещо като да палиш печка с вестници и бензин…

От тук спускането към Теологос (~ 31 мин, 9 км, -580 м) започна екстремно през едни яки камънаци и пътека, която по-скоро беше нещо като канавка. Колелото на рамо и бегом надолу. Един младеж с фотоапарат обясняваше на едно русо момиче, докато я заобикалях, че “It’s only downhill to Theologos, very easy.” (първо място при жените). Малко успях да си разтегна нещо лявото стъпало, но за щастие болката отшумя в рамките на минути и можех да си карам. Големите камънаци бяха само около 200-300 метра и ги преджапах за около 3-4 минути. И като се започна онова ми ти спускане… половин час на педалите, заболяха ме стъпалата и раменете – явно трябва и спускане да се тренира, щото не ми се стори “very easy”. Тука пак изпреварих може би 3-5 човека надолу. Мен също ме изпревари поне 1 или пък бяха 2-ма? В с. Теологос се влиза по един много каменист стар път, който Анелия Карагьозян е възпяла в race report от предишна година. Интересно, че мен пак не ме впечатлиха камъните. Заради ниската ми скорост ли, що ли… даже този път бях без “памперс”. Всъщност бях с бански 😆 В края на каменистия път имаше усмихнат възрастен господин с бяла коса, който снимаше и поздравяваше. В центъра на Теологос пък хора седяха на сенчица пред кръчмата и окуражаваха с аплодисменти и викове “Браво!”. Кеф!

След Теологос се преджапва на ход една рекичка и започва третото и последно за деня по-голямо изкачване (~ 50 мин, 6.5 км, +354 м). Тука вече залочих изостара, макар и малко консервативно, защото бях прочел, че общо имаме 1850 метра изкачване, а гармина показваше до момента 1045 метра – т.е. очаквах да е някакво мега изкачване или да има и следващи. По пътя нагоре бавно и методично продължавах да задминавам преуморени участници. Опитах се да ги окуражавам, като им напомнях, че накрая ги чака море, плаж, узо и т.н., ама май не бяха в настроение вече. На няколко места се наложи да бутам – определено ми е твърде голяма най-малката предавка. Виждам, че мнозина въртят с много по-висок каданс от мен на изкачванията при същата скорост, а нямам накъде да свалям предавки.

Превалих баира и последваха към 15 мин, 4.3 км, -234 м спускане. Това беше доста каменисто, изровено, с доста пясък по завоите, а вече бях уморен и въобще видях зор. Молех се да не спукам гума или да потроша нещо друго из тия камънаци 🙄 Изпреварих още мисля 3 човека все пак. А един ме изпревари мен и то с такава скорост, че направо се втрещих… повече не го видях и даже се чудех наистина ли може да е толкова бърз, че да не го виждам в далечината или пък е сбъркал някъде пътя… или пък се е метнал в някое дере 😳

Излязох над Теологос на някакъв асфалт. Честно казано добре ми дойде тая скоростна отсечка (~ 3 минути, 2 км, -60 м). Много добре, че имаше човек да насочва към преминаването от асфалт към off-road, защото въпреки големите червени стрелки на асфалта като се движиш с почти 50 км/ч не е много сигурно дали ще ги видиш. През цялото време се чудех къде ли е остатъка от изкачването, защото в края на асфалта отчитах към 1400 м положителна денивелация. Нешо ми се губеха 450 метра още и си пестях силите.

След малко обаче стигнах началото на single track пътечка и разбрах, че повече изкачване няма – или моя висотомер греши или описанието от сайта, така че си унищожих малкото останала вода и Isostar и натиснах газта пък каквото ще да става. Поне от половин час нито настигах някого, нито мен някой ме настигаше и си карах сам.

В продължение на следващите ~ 30 минути (8 км, -200 м) се редуваха пътечка (single track), на места се разширяваше малко, минаваше през разни полянки, няколко пресичания на реката, корита на пресъхнали потоци… ту каменисто, ту гладко. На едно особено стръмно влизане в реката имаше мъж и жена фотографи, които вярвам са хванали доста интересни кадри.

В един момент пътеката премина в недълго изкачване (~ 7 мин, 0.8 км, +40 м). Споменавам го, защото макар и мъничко, това е най-най-най последното изкачване! Точно в края на изкачването, веригата ми вече скърцаше страховито и спрях да я смажа. В този момент някой ме изпревари, но изобщо не видях кой беше. След 20 метра се чу трясък и като се показах на спускането го видях заорал в храстите. Докато сляза бутайки 20-те метра надолу, той се изправи и потегли – не можах да го питам ок ли е, но явно беше добре, че и бързо караше.

След малко стъпихме на широк черен път и мисля видях табела 2 км до финала. Време беше за финален спринт 😈 Задминах човека, който преди малко падна. Не знам откъде ми дойде power, но успях да поддържам средна скорост 30 км/ч тези последни 2 км. Имаше човек на организаторите на пресичането на асфалта, който спираше колите и съответно прелетях оттам без да намалявам. Накрая аплодисментите и виковете на зяпачите са много мотивиращи и финиширах прав на педалите, дрифтейки през пясъка с голям кеф! След 10 секунди финишира и конкуренцията, който се оказа че е Hansen Kinzi от МТБ Банско (категория 50+). Беше много готин финален щрих това преследване в последните 2 км между градините. Надявам се и аз на 50+ да съм в такава форма!

Забутах се до чадърите, събух си обувките и се метнах в Егейско море. Перфектно!

Имаше едни супер ентусиазирани румънци, които играеха табла на плажа и викаха с пълно гърло “Хайде-хайдееее!”, “Браво-бравооо!” и ръкопляскаха мощно на всеки пореден финиширащ. После ги видяхме и в една кръчма да празнуват рожден ден, та може да са започнали да се черпят от рано, но все пак доста допринесоха за атмосферата. Не само те де, имаше доста хора които окуражаваха и по трасето и на финала.

В крайна сметка се оказа, че бавно и методично съм се придвижил от почти най-последен до 75 позиция от 99 финиширали (142 участници ако броим и DNF). Не съм много наясно от многото DNF каква част изобщо не са стартирали, каква част са се отказали по трасето и каква част не са се включили в контролното време.

За себе си съм предоволен, предвид че като оставим настрана ходенето на работа с колело (30 минути easy на посока), и участието в bike 4 chepan нямам нито едно друго каране. Нямаше крампи, бях уморен но не и смазан. Има значи надежда за състезания по-късно през годината. А и трасето беше интересно и с много красиви гледки от високото…

This entry was posted in Misc. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.