2016 cycling in re(ar)view

С леко закъснение пристига прегледът на велосипеден сезон 2016! Както може би знаете, сезонът всъщност започва в края на предишната година: последните състезания са през октомври и по-рядко ноември, следва месец почивка и започва подготовката за следващата година.

2016 се очерта като най-успешната за мен досега. Имаше си своите възходи и падения (като например това, че не успях да си подобря времето на #vitosha100). Не мисля, че мога да набележа един единствен фактор, който да е отговорен за добрите резултати. Насложиха се по-добра техническа подготовка, повече и по-добри тренировки, цялостен натрупан опит, а и изглежда някои физиологични изменения отнемат години. 2016 беше и последната година за мен в категория 30-39 години.

Aggregation of Marginal Gains

И така, след лежерна втора половина на октомври в началото на ноември постепенно започнах да навлизам в тренировките, докато времето все още беше подходящо за каране навън. Уви, изненадващо успях да счупя карбоновата рамка на моя Canyon CF SLX 9.9.

Broken Carbon Frame

В с. Иваняне шосето минава по мост над рекичка, като от едната страна се спуска и след това рязко се изкачва по другия бряг. За да не губя скорост включих на висока предавка и в началото на изкачването се изправих на педалите. Веригата прескочи, курбелът рязко потъна и… се озовах на земята. Рамката не се удари в нищо. Педалът се удари в асфалта, а аз вероятно съм натиснал седалката с бедро и това усукване е било достатъчно за рамката да поддаде? Даже не разбрах веднага, че е счупена, а чак като се прибрах. Canyon отказаха да я сменят гаранционно и поискаха някакви хиляди € по програма за подмяна с отстъпка. Но пък се оказа, че карбон се лепи отлично ако знаеш какво правиш – а брат ми познава човек, който много добре знае какво прави. И в крайна сметка срещу 120 лв. се озовах с ремонтирана рамка, която си карам вече цяла година без никакви проблеми и която на външен вид е напълно неразличима от преди. Тежи само 10 грама повече 😛

Докато чаках да стане готова рамката, а и защото през есента извън асфалта е кално, взех че си напазарувах шосейка от OLX. Отдавна исках да пробвам как е.

Specialized Allez Sport

Specialized Allez Sport

Супер е за дълги карания по хубав асфалт. Почти неприложима за ходене на работа по моя маршрут от Люлин до Лозенец. Постарах се да е с Hollowtech курбели, за да мога да си местя Stages XT ватметъра между MTB-то и Road колелото.

Зимата на 2015/2016 беше изключително мека и успях да се разходя надалеч. Важното е да стоиш извън градовете, защото яко смог.

Спускане към Перник

София гледана от с. Росоман

И когато времето е особено мизерно – тренировките са у дома с помощта на Wahoo Kickr и Trainer Road. За съжаление моят Kickr (проблемът е доста масов, не е само моят) не измерва коректно мощността, но благодарение на PowerMatch на Trainer Road това изобщо не е проблем: Trainer Road получава информация за мощността от Stages ватметъра ми и управлява Kickr, така че да стои в рамките на зададената цел. Йей!

Golden Cheetah is golden! Long live OSS!

Reading “Fast after 50” while spinning along

Много обичам да измервам неща. А и нали някой беше казал “You can’t manage what you don’t measure”. Летвата с която мерим напредъка и спрямо която се определя интензивността на тренировките в колоезденето (а и въобще в аеробните спортове) е т. нар. CP или Critical Power (също така наричано с някои уговорки Functional Threshold Power). За да не се отплеснем в цяла поредица от статии по темата само ще кажа, че това е максималната квази-устойчива мощност, която може да се поддържа в продължение на 30 до 60 минути. Приблизително равна е на Power at LT или Lactate Threshold, което пък е мощността, при която скоростта, с която се натрупва млечна киселина в мускулите, е равна на скоростта, с която се изчиства (преработва) и в крайна сметка се поддържа в равновесие. Досадното на цялата тази работа е, че при сериозни тренировки CP сравнително бързо нараства (за разлика от пулса / LTHR между другото) и трябва да се тества на всеки ~4 седмици, за да може да тренираме с правилната интензивност, така че хем да постигаме резултати, хем да не се изпържим и претренираме. А типичния начин за тестване на FTP е като се направи едно максимално 20 минутно усилие и се вземе 95% от постигнатата средна мощност. Уверявам ви, че 20 минути максимално усилие на тренажор не е никак забавно дори и да имате голям вентилатор.

Затова много се зарадвах, че се появи устройство (а и че е на цена, която мога да си позволя) с което може доста точно да се измери LT при процедура, която е далеч по-малко гадна от FTP тест:

Междувременно ми излязоха и резултатите от един ДНК тест, който правих преди време. Всъщност сравнително малко нови неща научих от този тест. С годините постепенно бях стигнал до същите изводи, които и интепретацията на DNAFit ми даде:

Всъщност това, че било оптимално за мен да тренирам малко по “endurance” style само ме изненада. Т.е. ако тренирам с тежести да правя малко по-често повече повторения (10-15) с по-малка тежест, а не 3-5 повторения с голяма. Съотношението power:endurance ми го оценяват на 33%:67%. Вече си знаех да внимавам с въглехидратите, средняшкото VO₂ max и повечето други фактори.

И така в пот и скърцане със зъби си минава времето и настъпи моментът за така чаканото от мен първо състезание за годината! Galatas MTB race в Патра, Гърция. Чакам го с голямо нетърпение, защото хем е първото от месеци насам, хем е на топло (средата на февруари!) и приятно място с вкусна храна и т.н.

Ремонтираната рамка; Мостът Рио-Антирио на заден план.

Самото състезание е добър ранен тест на екипировката, но иначе не е високоприоритетно за мен – т.е. карам го с удоволствие и не се пестя, но не си давам почивка в седмицата преди него, а си тренирам интензивно и самото състезание преминава като интензивна тренировка, в която няма как да дам най-доброто от себе си поради натрупаната умора. 51км с 1500м изкачвания, включва няколко игриви пътечки, като една от тях си е направо спускане в коритото на голям пролетен поток джап-джап. Тази година го карах за втори път и вече завързвах някои познанства, с които се намерихме след това в Strava и Facebook. Доколкото се ориентирам съм единственият чужденец там и двете години.

Завърших 36 от 106. Пак не са ми достигнали 28 секунди да взема първо място при жените И то защото не знаех, че съм толкова близо – със сигурност можех да се напъна и да наваксам тези секунди. Цялата работа стана така, защото изпуснах разклонение, трябваше да се връщам 500 метра и изгубих нишката кой къде е по трасето.
А и заради най-бруталното заклещване на верига между задна касета и спици, което ми се е случвало! Отне ми 3-4 минути да я извадя. На Crossmax каплата имам пластмасов предпазител, но в случая бях с тренировъчния Crossride. После забравих да си вземе медала за успешно преминал трасето. Абе, доволно.

И понеже вече сме минали половината път – решихме на връщане да минем през Атина, за да се видим със семейството на сестра ми и да съберем още малко топлинка!

Цъфнали дървета в Сигру парк

Гледка към Атина от Агиос Пантелеймонас

А когато се прибрахме в София минзухарите бяха цъфнали:

с. Мало бучино

Пролет, но не съвсем. Републикански път, но не съвсем. (между Брезник и Сливница)

Но щом има мартеници все пак няма как пролетта да е далеч:

Нови Искър

От друга страна нямам представа какво вещае ако видиш камили да си пасат свободно в полето:

с. Богьовци

Малко по малко мощността нараства, но и още много тренировки предстоят:

Коневръз

И към 26 март вече определено пролетта е дошла:

Щъркелът ми донесе подарък:

Оригиналното ми 2×10 XT движение, което дойде с байка и го търкалях цялата 2014 и 2015, се беше вече поизносило и даже е донякъде отговорно за инцидента със счупената карбонова рамка, защото ми прескочи веригата и се стигна до падане. Реших да мина на 1×11. Един дерайльор, жило, превключвател и плоча по-малко. Оказа се, че е много важно каква е плочата, но това още не го знаех, а явно и в местния веломагазин, от който ми продадоха и монтираха нещата, също не го знаеха.

Междувременно подкарах сериозно интервалните тренировки и LT тестът се впечатли:

Но в този конкретен случай съм сигурен, че LT не е съвсем = FTP, защото все още не бях тренирал достатъчно издръжливостта и т.нар. time to exhaustion при тази мощност едва ли щеше да достигне 30 минути.

И ето, че стана средата на април и дойде време за второто гръцко състезание този път в Зигос, близо до Кавала.

Събираме багажа

Семейна разходка до красивия плаж на Амолофи

На старта в Zigos; чернобелият с трицепса съм аз 😛

За висока мощност трябват дебели маркучи

Finishers medal

Завърших на 20-та позиция в категория 30-39. Много по-добре от 2015, когато многократно пуках гума, не финиширах и за капак се и разболях. А, и най-сетне постигнах заветната цел: по-бърз от първо място при жените! 😀

Седмица по-късно на 24-ти април открихме и българския състезателен сезон с Байк за Чепън.

Стръмното изкачване към Петровски кръст

2 км до финала

Все по-масово участие – 400 души този път. Може би защото е едно от първите състезания + добро промотиране + много близо до София.

Свалих половин час от миналогодишното си време и повече от час спрямо 2013. Можеше и по-добре, но имам проблем с новата 1×11 скоростна система и ми падаше многократно веригата (поне 8-9 пъти).

В крайна сметка финиширах по инерция с паднала верига за време 2ч29м, което ме нареди на 29 място от 381 участници (58 сек. след най-бързата жена).

И най-сетне време за първото ми важно и любимо състезание — Тасос къп или както напоследък го прекръстиха Изкачването на Трикорфо (Αναβαση Τρικορφου). Връзката ми с това състезание е малко противоречива. С голямо нетърпение го чакам, а то всеки път намира начин да ме прецака 🙂 От четирите ми участия няма нито едно, от което да съм напълно доволен. Нито едно, за което да си кажа “независимо от резултата, това беше един наистина много добър опит!“. Първият път през 2013 бях със старо и тежко колело, не познавах терена, не бях тренирал както трябва (защото не знаех как). През 2014 катастрофирах в едно поточе. През 2015 се разболях (гърло) деня преди състезанието, паднах по време на тренировка на първото изкачване и въпреки това се движех горе-долу добре като време, но спуках гума малко преди финала. Сега, 2016 година, всичко вървеше супер до средата, където остро камъче ми се заби по много елегантен начин в основата на грайфера на предната гума (Rocket Ron Evo Snake Skin), така че бозата не можа да запуши, а аз много тъпо се оказа, че имам вътрешна гума с автомобилен (schrader) вентил, а каплата ми е с дупка за френски (presta). Подробности тук.

Well, guess I’ll have to try my luck again but in the 40-49 age group.

Другото голямо за мен състезание, което се опитвам да преборя е Обиколката на Витоша, за която имам цял отделен post. Всъщност 2015 година се представих добре и съм доволен, но бидейки някаква форма на максималист ми се иска още съвсем малко ако може да мина под психологическата бариера от 5 часа. Но ми се наложи се да отида в дълга, почти 1 месец, командировка до USA и подготовката ми не просто изостана, а направо се върна назад. Не можах да тренирам достатъчно, въпреки че взех под наем от Spinlister добро колело. Качих и близо 2 килограма поради комбинация от много работа вкл. през нощта, гонене на срокове, стрес, но пък страхотна бира и храна.

Trek the temporary; at Prospect Hill Park

So inhumanely delicious beers

Nom nom!

So. Many. Great. Beers.

Върнах се няколко дни преди старта и ме мореше jet lag… иии в крайна сметка, неизненадващо, представянето ми никак не беше на нивото на което се надявах. 5ч58м, което е с 36 минути по-бавно от най-доброто ми време.

Narrow-wide, че иначе много падаше веригата

Gotta love the sound of 1000+ rugged MTB tyres on the pavement at 6am!

Май малко ми личат килограмите.

В началото на юли традицията повелява да си опънем жилите от с. Пастра до яз. Калин в Ride or Run Rila. Много стръмно, чуек! Старт 868 м н.в., финал 2550 м н.в. общо 15.3 км с ~1700 метра изкачване. И след опита ми от #vitosha100 реших да намаля предавателното число като сложа 45 зъба венец отзад.

Garbaryuk 45T extender

Откакто съм с 1×11 за първи път реших да сменям 2 вериги, за да удължа живота на движенията.

Миналата година снегът не се беше стопил в най-високите части и съответно карахме 12 км вместо 15 км, но все пак имах идея какво ме чака. Последните 3 км никак не са за подценяване, защото там хем вече се е натрупала умора, хем има доста каменисти участъци, хем сме на вече сериозна надморска височина с разреден въздух. RoRR е в общи линии индивидуално бягане по часовник (time trial), тъй като през цялото време пътят е достатъчно широк за изпреварване, а скоростите са ниски и няма полза от завет и drafting.

яз. Калин

Е т’ва е recovery nutrition

Тази година изкачих миналогодишните 12 км за същото време (49 секунди по-бавно), което не е зле предвид скорошното завръщане от САЩ (теглото, точно на такъв тип нон-стоп катерене!) и 20% по-дългото трасе за което трябваше да се пазят сили. Може би помага и това, че на финалната контрола има еклери. Средняшка работа се получи: 17/34 в моята възрастова група, 45/90 в общото класиране.

Следващата седмица на 10 юли със съдействието на София 2018 ни бяха подготвили XCO трасе на Витоша. Миналогодишният Витоша Летен Фест се получи добре и се надявах сега да е още по-добре.

Преди старта на Vitosha Summer Fest

Уви, пълно фиаско. Бяха използвали една и съща маркировка за трасетата за бегачи и колоездачи, а те се пресичат. Познай дали не станаха масови обърквания с масови DSQ/DNF.

Със сигурност част от по-доброто цялостно представяне се дължи и на преминаването към безкамерни гуми. За първи път ги тествах на Тасос 2015 и въпреки, че не са flawless все пак спестяват много от малките пукания и прещипвания. За по-големите спуквания се твърди, че решението е фитили (tyre plug kit). Такива отдавна се ползват при автомобилите и там вършат отлична работа според моя скромен опит. Затова се оборудвах с много удобен комплект, който влиза като тапи в кормилото:

Sahmurai S.W.O.R.D.

In its scabbard

Бях хвърлил око на Чепеларски търкала от самото му начало преди 3 години, но едва сега успях да се включа.

Седалката ми Selle Italia с която дойде Canyon-чо се беше доста продънила и реших, че по традиция ще е идеално да я сменя точно преди състезание. След седмица research:

Specialized Phenom Comp

Чепеларски търкала, което се състоя на 24 юли, има интересен формат: 4 приблизително еднакви кръга всеки от които започва и завършва на площада на град Чепеларе. Тръгваме от площада, караме приблизително 20 км, от които половината право нагоре, и след това втората половина само надолу. После повтаряме още 3 пъти по съседните хълмове и ски писти. Изкачването според моя FR910XT в зависимост от алгоритъма за осредняване варира от 2724 през 2800 метра та до 2851 метра в Golden Cheetah. На последното изкачване, роженското, ми се искаше да имам по-малка предавка. А новата седалка се оказа супер!

Едното търкало преминава покрай НАО Рожен

Със сигурност едно от най-тежките състезания, в които съм участвал. От 6ч50м каране приблизително 4ч45м изискват здраво въртене. Няма много възможности за отпускане и ползване на инерция. Или напъваш здраво нагоре по час-час и нещо, или следва продължително спускане, от което ти се схващат ръцете и краката, а спирачките се нажежават до посиняване. Поставих личен рекорд за извършена работа за такъв интервал от време: ~3600 kJ за 6ч50м, което между другото е приблизително равно на 3600 kcal поради ниската механична ефикасност на човешкото тяло. За сравнение #vitosha100 за 5ч20м ми е струвала ~2500 kJ. Завърших без никакви технически проблеми 13/53 в група 30-39, 16/77 в общото класиране. Най-после влизам във форма!

Лято е, сега ми е паднало, така че само седмица по-късно драснахме към Разград. Въобще доста опознах родината, ползвайки състезанията за мотиватор и оправдание 🙂 Лудогорски маратон: тренировъчно състезание” (C priority race), в което не се раздадох на 100%, защото още не се бях напълно възстановил от Чепеларе, а и е само част от тренировъчния ми план към следващи цели. По-точно карал съм с около 90% от best Normalized Power за последните 3 месеца за тази продължителност (3 часа). Среден пулс 154 bpm, което също е 90% от best. На финала се чувствах доста свеж въпреки над 30-градусовата жега. За щастие доста голяма част от трасето е на сянка в гората.

яз. Пчелина

Оказа се, че има някакъв проблем с rfid на номера ми и се наложи да го оставя след като финиширах на хората от времеизмерването. На следващия ден с изненада установих 2 неща:

1. Записан съм в класирането с време 3ч6м, а моят GPS показва 2ч59м.
2. В категория “Мъже 42 км” съм завършил 6-ти.

Предната ми позиция се обяснява и с факта, че ги няма най-силните състезатели – така да се каже националния ни отбор. Една част бяха на състезание в Банско, друга част може би вече на лятна почивка. И така ние, които се класираме между 10 и 20 място, се преместихме в челната десятка

Други fun facts: веднъж ми падна веригата, веднъж паднах и аз в един коловоз и там явно ми е изпаднала едната бутилка вода, та спирах да наливам непланирано… чисто каране 2ч52м, което ме праща на 5 място. Ако се бях напънал на макс току виж за първи път щях да се кача на подиума. А ако се бях пуснал на по-късата 21 км дистанция направо съм си претендент за 1 място.

Unimportant though — I do it for the ice cream

За това, което следва, нямам добро обяснение. От жегата или от липсата на събития в календара в началото на август реших да се пусна на един бревет. Ама не какъв да е бревет, а направо 300 км с над 3600 м натрупано изкачване. С отиване и връщане до старта и дребни врътки по трасето си станаха 330 км.

За да го обясня по-добре ще кажа, че първо караш 115 км от София до Сестримо, откъдето започва 1600 м катерене до Белмекен и оттам до вкъщи остават само 190 км през Юндола и Велинград.

Много сладка вода по пътя към Белмекен!

Quick charge във Велинград

Последните 2-3 часа от Ихтиман до София бяха по тъмно на фарове, а имаше един участък преди Вакарел с такива дупки, че не за шосейка, ами и за downhill колело не е подходящ.

Една седмица почивка (вече така му викаме на ходенето на работа) до 13 август и напред към следващото тренировъчно сътезание в Чипровци (aka Чипровцу̀)! Три чуки: категория елит правихме 2 обиколки по забавно ~16 км трасе, което първо се изкачва ~850 м по широк не много каменист път до едноименния връх, а след това юруш по тясна, игрива, заровена в шумата пътека през гората обратно до старт/финала. Споменавал ли съм, че предпочитам изкачванията пред спусканията? Завърших 7-ми. Любителите правиха 1 обиколка. Моите 2 обиколки са с абсолютно, даже freakishly еднакво темпо 1ч39м (+/- 43 сек), което автоматично би ме поставло на 3-то място любители. Второ място с 1ч34м е само 6 минути по-бързо, така че easy hanging fruit. За първото любителско място вече не е ясно, но със сигурност щях да му дам жега.

Средата на август 4°C преди с. Гинци.

Чипровски Балкан

С голямо нетърпение очаквах Transilvania Bike Trails Race!

Никога не бях ходил в Румъния.

В случая Трансилвания, което звучеше някакси мистериозно, а и бях чувал, че състезанията в северната ни съседка са с много добра организация.

Не бях никак подготвен за това, на което попаднахме. Очаквах Румъния да е сравнително изостанало място, което изглежда по-зле от България. Не знам откъде са се взели тези ми очаквания. Ние по-подробно разгледахме само Трансилвания и не знам как е по други места, но Брашо̀в – първият град в който отседнахме – силно ме впечатли с красота и уреденост, а и колко добре е запазена старата част.

Но това е тема достатъчна за отделен пост или дори серия от статии. Самото състезание се проведе в село Саскиз (Saschiz) в близост до град Сигишоара. В Трансилвания всъщност има много големи етнически групи немци и унгарци и повечето географски обекти имат имена и на трите езика. Даже има отделни села и градчета с над 90% унгарско или немско население.

На път от Брашов към Сигишоара: Замъкът Бран (на Дракула)

Състезанието се нарича Transilvania Bike Trails Race, защото в по-голямата си част се провежда по специално направени туристически вело пътеки, които свързват 10 стари саксонски села с църкви-укрепления в един общ веломаршрут. Всяка година стартът е от различно село. Наистина страхотно трасе и въобще обстановка за каране! За мен нещата протекоха горе-долу така: недостатъчно бърз старт по асфалта, който води до началото на пътеката, после 1 час без възможност за изпреварване, след това постепенно, но устойчиво изпреварване и финал 51/152 сред мъжете и 18/65 в моята възрастова група. Поука: определено има място за подобрение при по-добро предварително проучване особеностите на трасето.

Преди старта: организаторите ще пекат цяло теле и цяло прасе. Ей това е то recovery nutrition!

Старт!

Минаваме през дворовете на въпросните църкви-укрепления

По пътеките добре, но в полето жееегааа…

Първите 25 км (¼ от състезанието) съм бил затапен от разни хора пред мен (над черната черта, която съм аз), а след това постепенно съм им избягал с цял час.

Трябва пак да се посети някой ден.

Обратно в София, вече в края на август. Малко уморени от път, но пък за късмет чисто ново състезание само на 1 час от София: Велорали Ябланица. Неочаквано красиво трасе със старт от столицата на халвата. Дължина 30 км и малко над 1000 метра изкачване. Финиширах след 2ч10м на позиция 5/29 в група 36-45 г. От 3-то място ме деляха 17 минути.

Площадът пред общината

Като за картичка

Картичката отблизо

И дойде септември, а с него и вече традиционната ни забежка по гръцките морета. Едната ми племенница има рожден ден в началото на месеца и се превърна в традиция да “ни води” на купон 😉 Този път си набелязахме полуостров Пелион, известен от гръцката митология като планината на кентаврите.

Partyyy

Красиво място, но твърде стръмно и планинско за компанията.

Малки, красиви, диви, но труднодостъпни плажове на корем.

Берем смокини с гледка към Спорадите

Много добре ми се отразява слънцето, морето (snorkelling!), средиземноморската кухня 🙂 Кантарът може и да не на съвсем същото мнение, но това си е негов проблем.

Реших най-после да уважа и цитираното като най-тежко MTB състезание в България: Купа Мургаш. Защо Мургаш минава за едно от най-тежките състезания? 54 км не са никак малко, но има и по-дълги. 2100 метра изкачване е сериозна работа, но има и по-големи. Според мен отговорът е в наличието на много стръмни изкачвания в кобинация с вече споменатите дължина и височина. Налага се да се въртят педалите на много ниски обороти с голям натиск, което пържи и мускулите и нервната система.

Това е хистограма на приложеното усилие (въртящ момент). На заден план (пурпурно?) е за Мургаш, а отпред в синкяво е стръмното Ride or Run Rila. Мургаш освен че има повече въртене като количество, то и по-голяма част е с по-голям въртящ момент.

Та напинянето на педалите в района на Бухово, Мургаш, Потоп и Желява продължи за мен 4ч46м, което ме изпрати на 11/34 в яката група 19-39.

Следващата седмица починал-непочинал, есента се приближава и искаме да откраднем всеки възможен момент, така че се метнах на Софийски манастири. Хората от маратон.бг имаха желание да го направят от известно време и ако правилно съм разбрал целта е да бъде етап от 3-дневна обиколка на София. Дължина 73 км с ~2000 метра изкачване. Понеже дните вече се скъсяват, стартът беше по тъмно и реших да продължа карам през цялото време с осветителната система, която мислех да ползвам на 24-часовия маратон след 2 седмици, за да усетя дали е ок като монтаж – най-вече челникът монтиран на каската.

Както се оказва: третото или четвърто най-тежко каране за годината (до момента) след Белмекен 300, Чепеларски търкала и на сходно ниво с Обиколката на Витоша, Transylvania Bike Trails и Мургаш. Като цяло за мен беше катастрофално.

В четвъртък ме заболя гърло, стомахът ми се разбунтува. Реших, че все пак ще се пусна с по-лежерно темпо като 24 часа маратон, за да си тествам и пейсинга. Е, да, но някакви мотористи се драха до малките часове и не ми дадоха да спя. А и настинката малко ме тормозеше. Накрая изпих един фервекс и поспах 4 часа.

После и маркировката на трасето беше трагична и се загубих безброй пъти. Не само аз, разбира се. Лошото на толкова много грешни завои е не само загубеното време и натрупаните допълнителни километри и изкачвания, които в моя случай са > 5 км – не по-малко лоша е и загубата на мотивация. Участвал съм и в предишни състезания на същия организатор и не беше такъв катаклизъм. Дали защото предишните бяха все изкачвания на върхове и то и да искаш няма къде да се загубиш? Или по някакъв магически начин всичко, в което има поне малко пръст “София 2018″, се прецаква?

За по-весело, на спускането от Тихия кът не се разбрахме с колоездач, идващ от долу, кой пръв ще мине през плитката част на една канавка, наложи се да я прескоча, но не ми стигна височина и изтрещях задното колело със страшна сила. Учудващо не скъсах спица и не изкривих или подбих капла – тоя Mavic е безсмъртен! Но пък получих две дупки на външната гума, които бозата не успя да запуши – напразно загубих 6-7 минути да накланям насам-натам с надежда да хване. За съжаление първо видях само едната дупка и си похарчих sahmurai-ския фитил да я запуша. Напомпах, видях че има втора дупка, но вече нямах фитил. Айде още минути за чистене на външната гума от тръни и др. дребни остри обекти, за да мога да сложа вътрешна. А помпата ми е за шосейката и отнема доста време да вдигна налягане в 29” мтб гуми. В крайна сметка някакси съм успял да похарча цял 1 час да се бъзикам с гумата. И те така 19/30 в общото класиране на 73++ км дистанцията и 12-ти в категория “мъже < 40 г”.
Голямо благодаря на Христо Тетимов и неговия човек с буса, че сутринта ме взеха до старта, а след това ме и прибраха от финала, защото това не е кръгово състезание ами P2P и с колата можех да отида само на единия от двата му края.

And now for something completely different или поне немислимо преди няколко години, но то едно нещо води до друго и така постепенно…

Скоро след онзи 330 км бревет във байкаронския форум (форумът на българската MTB общност) се появи покана за 10-то юбилейно издание на 24 часа на льо Мътеница. Мина ми нездравата мисъл, че след като на бревета съм карал 330 км с над 3600 метра изкачване за по-малко от 20 часа със всичките му почивки, обеди и размотаване, то една щафета от 4 души на 24-часов маратон… защо пък не. Вярно, че асфалтът няма много общо с MTB, но пък ако сме щафета ще е ок. И започнах аз да си търся още трима души за отбор. Обаче това се оказа трудна работа – не съм от най-социалните типове и не познавам кой знае колко карачи, а и нали ми се иска да сме на поне приблизително едно ниво, така че да не ги бавя твърде много, но и те да не ме бавят. И след като видях, че май няма да си намеря компания преди крайния срок за записване се хвърлих в дълбокото и се пуснах в категория “соло”.

Следваха седмици на трескаво събиране на информация, екипировка, изчисления на мощности, калории, фибри, течности, стратегии и тактики…

Ден преди състезанието се настанихме в гр. Хисаря, който е на 21 км от легендарното вече с. Мътеница. Изкупих всичките (буквално) банани от една сергия за плодове и зеленчуци. И на първи октомври в уреченият час паркирах на поляната, сгънах седалките на колата, за да имам повече място на което разгънах всички необходими провизии и техника, групирани по етапи за следващото денонощие. Всичко трябваше да е максимално организирано, защото щях да съм соло соло – т.е. няма кой да ми помага и да приготвя неща, докато аз въртя поредната обиколка, и ако искам да прекарам минимално време в питстопа нямаше място за мърлявщина.

Супер удобно се оказа това, че (за първи път т.г.) има електронна система за отчитане и можех на всяка обиколка да видя за колко време съм я направил, на коя позиция съм, за колко време и в колко часа другите участници са направили последната си обиколка.

Тръгнах резервирано по ~11 километровото трасе с 250 м изкачване, знаейки, че има още много много обиколки пред мен. Стартът беше в 13:00 ч. Първите няколко изкачвания ми бяха 33, 32, 31 минути, а като цели обиколки с включено спукане 48, 47, 50, 49 минути. На петата обиколка успях да падна доста елементарно, а малко след това и гума спуках неясно как. Фитилът не запуши добре, та се наложи да припомпвам, за да стигна до финала, където я запуших ок с нов фитил. Промих охлузванията от падането и така тази обиколка се оказа 2ч21м 🙁 След това повече от седмица ме боляха ребрата (по-точно мускулите), но от адреналина нищо не усещах на момента и продължих с обиколките.

Running start

Aaaand off we ride!

Стъмни се и обиколките станаха по час, час и малко. Постепенно застудя – все пак октомври в планината е, макар и да са по-ниските части на Средна гора. Спирах за преобличане, смяна на батерии на осветлението, презареждане с храна и течности. За голямо мое съжаление на 11-та обиколка сложих GPS-а малко да се зареди и се е задействала паузата. Много е коварен в това отношение, защото когато е на пауза на екрана всичко си изглежда нормално, сменят се показания и т.н., но НЕ записва. Така че нямам трак и др. данни след 11-та обиколка :'(

Почти цяла нощ се движих някъде около 9 позиция и по някое време вече се бях трансирал и вече и не следях къде съм. В най-зомбираното време Ивайло Иванов (ifcho), който беше на съседната поляна и караше щафета с други юнаци ми беше оставил термос топло кафе на покрива на колата – неописуемо добре ми дойде! На зазоряване установих, че съм на 6-та позиция и този от 5-та не е правил обиколка от доста време. Интересно 🙂 Вече доста ме болеше задника, но това разместване във временното класиране, както и просветляващото за изгрев небе, ми подействаха мотивиращо и ми помогнаха да държа стабилно темпо.

След като се показа слънцето мотивацията скочи още повече, а и чисто физиологично денонощният ритъм на тялото навлезе в по-висока енергийна фаза. Задминах 5-ия и започнахме да се гоним с 4-ия. Виждах на информационната система, че обиколките ми са макар и малко, но все пак по-бързи от неговите!

Нямаше да се позная ако не бях видял №5.

Не знам точно, но може би към 9 и нещо се озовах на 3-та позиция! Сега само трябваше да я удържа достаъчно дълго – т.е. около 3-4 часа. Постепенно натрупах преднина от 2 обиколки и вече третото място ми беше сигурно, но реших да направя още една обиколка, за да е още по-сигурно 🙂

22ч47м → 21 обиколки на трасето = 224 км, 5070 м изкачване. Полага се трето място след фантастичните 27 обиколки на Владислав Гюров и Николай Коев. 1 и 2 място бяха с по 3 обиколки пред мен и никакъв шанс да ги гоня. Така че в крайна сметка нямаше причина да карам оставащите 1ч13м (обиколка и половина). Ако не бях пукал гума и карах до последната възможна минута може би обиколките ми щяха да станат 23 или 24 вместо 21.

Няма повече състезания за мен през 2016. Три седмици по-късно, като спря да ми се гади от банани, направих една, както се оказа, прощална обиколка с шосейката, спуках почти нова външна гума и бутах 6 км до нас.

После времето се развали и ме налазиха разни ангажименти, та така приключи вело-годината.

Добър сезон се получи, ще има материал за досадни разкази на внуците 🙂

Поради събития от личен характер (смяна на жилище и ред други неща) през 2017 реших да го давам много по-полека. Може и да се пусна на някое състезание, но много по-рядко и определено тренировките ще са в пъти по-малко. Ще обърна внимание на вдигането на тежки неща малко за разнообразие. Пък 2018 или 2019, да сме здрави, като навляза солидно в категория 40+ ще видим…

This entry was posted in Misc and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.